„Психологическите операции (PSYOP) са операции за предаване на избрана информация и индикатори на публиката, за да повлияят на техните емоции, мотиви и обективни разсъждения и в крайна сметка на поведението на правителства, организации, групи и индивиди.“ (Wikipedia)

Автор: Кънчо Стойчев, Андрей Райчев

30.04.2020 19:04

Много по-перспективно е да мислим, че не външна причина, не нечий зъл замисъл или грешка са в основата. А че тази случка е проява на нещо вътрешноприсъщо на днешния човек. Базовото ни предположение е, че масовата страхова невроза е породена от доминиращата класа на Homo Consumaticus (Потребителя), а властите и медиите резонират (и главно усилват) случващото се. Защо обаче тревогата е една от иманентните характеристиките на душевността на консуматора? Това, което движи консуматора, е желанието да живее все по-добре и то все по-добре от себе си. Вечният ръст е господстващият принцип: следващият модел, новата мода, следващото парти… Тревогата на Потребителя е един от най-лесните начини той да се управлява. Борбата за политическа власт постепенно се свежда до борба за разтревожване на Потребителя. Побеждава разтревожилият, но и успокоилият с обещания (идейните сражения са изоставени, поради нечувствителността на Потребителя към идеи). Трябва да се паникьосваме за храната, която ядем;за водата, която пием; за въздуха, които дишаме, и т.н., та чак до грипа, който е като всеки друг грип и за вируса – като всеки вирус. Да, вирусите могат да убиват (нещо като 0,5% от населението), но те го правят всяка година от появата на Homo Sapiens и ще продължат да го правят. Трагичен, но неизбежен за обозримо бъдеще факт.

Главната разлика между налудния и здравия човек не е в реакциите им, а в картината за света, която носят в главите си.

Реакциите им, когато видят приближаваща се гигантска гъсеница, са сходни – страх или готовност да се бият, или пък да избягат, повик за помощ. Но ако в деиствителност няма гигантска гъсеница, разликата между болния и здравия човек става забележителна – болния го обхваща паника, а здравият остава спокоен.

Представете си молекулите в една стая. Средата молекула следва своята траектория със скоростта на куршум. Молекулите обаче се удрят една в друга всяка наносекунда, на напълно случаен принцип, хаотично. А резултатът е покой в стаята, никакви видими проблеми. Но, ако в даден момент голяма част от молекулите се насочват в една и съща посока, то прозорците ще се изпочупят, ако не по-лошо. 

Какво е счупило прозорците, щом не се е появила някаква нова сила?

Синхронизацията. Точно на това ставаме свидетели в момента с този дяволски вирус – глобална синхронизация, извършена от масова и налудна картина на света. Синхронизирани сме от „гигантска гъсеница“. Колективният глобален гражданин е заживял в транс, в мит.

Митовете и трансът са стари познати на историята на човешкото съзнание и власт.

Всяка власт съществува на фона на акордите на някакви митове, а хората вечно танцуват по тази музика. Но в общия случай властите не особено се доверяват на митовете, които ги правят възможни. Макар шумно да твърдят обратното, повечето власти (включително родителската, учителската и т.н.) използват, употребяват митовете (утопиите, религиите, идеологиите…), отколкото искрено вярват в тях.

А в момента ставаме свидетели на двойна и дори тройна синхронизация – и гражданите, и елитите, и медиите напускат реалността по едно и също време. Това е нещо като резонанс, като маршируващи войници на мост: паниката на едните усилва паниката на вторите, те – на третите и т.н., докато мостът рухне. 

Така стигаме до ситуация, в която милиарди хора, в това число и тяхната власт, и техните медии реагират стотици пъти по-силно, отколкото реалността изисква. Подобни ситуации са добре описани под рубриката „масова невроза”. Коронавирус безспорно има, но той по никакъв начин не е “гигантски”, даже по-скоро е скромен. Смъртността не се е покачила и с десети от процента. В Швеция практически не се вземат мерки и картината не е по-различна от тази в съседните ѝ страни, където мерки се вземат. Жертвите и заболелите в сравнение с предишни (и скорошни!) грипни епидемии са пъти и пъти по-малко. И т.н., и т.н. все доводи, които (1) са безспорни, очевидни и (2) напълно се игнорират, не се чуват, не се вземат дори предвид, дори за обмисляне… 

Така създадохме и участваме в един налудничав филм и милиони  свръх-реагират на неубедителна като мащаб заплаха, което е строгата дефиниция на масова психопатология. Тоест, сериозната болест не е в телата, а в главите ни.

Как се случи това, кое го причини?

Лесният модел за обяснение на кризисната ситуация е идеята, че тя е провокирана от властта и медиите. Дори брилянтният мислител Ювал Харари скоро публикува интересен текст, основан на такова предположение. Но, щом приемем, че главният актьор, стоящ зад проблема, са властта и медиите, то – веднага опасно се доближаваме до конспиративна теория. Много по-перспективно е да мислим, че не външна причина, не нечий зъл замисъл или грешка са в основата. А че тази случка е проява на нещо вътрешноприсъщо на днешния човек. 

Базовото ни предположение е, че масовата страхова невроза е породена от доминиращата класа на Homo Consumaticus (Потребителя), а властите и медиите резонират (и главно усилват) случващото се. Защо обаче тревогата е една от иманентните характеристиките на душевността на консуматора? Това, което движи консуматора, е желанието да живее все по-добре и то все по-добре от себе си. Вечният ръст е господстващият принцип: следващият модел, новата мода, следващото парти… Но да започнем по-отдалече, защото  коронавирусът не е първата му масова и поразително ирационална тревога. 

• Още помним паниката, създадена от идиотската (но масова) идея за компютърния бъг през 2000 година;

• Помним и паниката покрай птичия грип;

• САРС;

• Озоновата дупка, която междувременно изчезна внезапно. 

В списъка е и реакцията към тероризма – той в известен смисъл е съществувал и ще съществува винаги. Рискът да станем жертва на тероризъм е значително (с порядъци!) по-малък от този да загинем в автомобилна катастрофа и сравним с риска да умрем, ударени от кокосов орех… Въпреки това, продължаваме да се съгласяваме и да приемаме все по-унизителни и ненужни мерки, които малко по малко стават част от нормалното в живота ни.

По-лошото е, че властта следва желанията на Потребителя като сервитьор в ресторант. Тя почти не смее да му противостои и това не е случайно обстоятелство, не е свързано с „липса на силни личности начело“. 

Отдавна вече живеем не в дисциплинарно общество (описано от Фуко), а в общество на контрола (скицирано от Дельоз). Масите и елитите са в пълен унисон – в смисъл, че техните стремежи базово съвпадат. (В сегашния епизод: тъкмо мнозинството иска да си остане вкъщи, а властта на управляващите само му помага да го стори.)

В до-модерните общества властта е видима, тя е самата видимост: кралят е с уголемена от златна шапка глава, с ярки червени дрехи и обувки. Той седи неподвижно, говори рядко и страшно. 

В модерните общества властта става невидима, посивява и се стандартизира. Надзирателят, учителят, фабрикантът, лекарят стават неинтересни, типови, незабележими. Погледът е насочен към под-властните – те биват разглеждани, коригирани, номерирани, дисциплинирани: затворникът, ученикът, работникът, болният, лудият…

В потребителското общество властта обаче се раздвижва. Тя забавлява, обгрижва, обещава, увещава, угощава… 22-ма милионери тичат по същото игрище, където гладиаторите са забавлявали със своята кръв господарите си. Милиони бедняци ги гледат обездвижени.

Каква е тази инверсия, това преобръщане? Какво се е случило? Как се образува тази най-слаба в историята на човечеството власт? 

Базовата инверсия е времева. В почти всички досегашни общества идентичността на хората произтича от тяхното минало, от някаква принадлежност (аз съм християнин, ковач, българин, мъж…). Потребителят е едва ли не първият, чиято идентичност е съществено базирана в бъдещето. „Аз съм какъвто съм, защото ще…!“ (си купя еди-какво си, ще ида еди-къде си, ще стана еди-какъв си).

Тази виртуална нагласа е не само фантазия и не само „интернет базирана и подкрепена“. Тя е финансово обезпечена.

Консуматорът е положил идентичности в бъдещето и това го прави участник, а не пасивен наблюдател, това го прави квази-капиталист, човек, който се стреми да живее по-добре от себе си. Защото за кой феодален селянин или индустриален работник животът на лорда или капиталиста е личен образец? Властта, за пръв път в историята, спира да е противостояща сила на „противоестествено“ богати и могъщи хора и в този смисъл настоящите елити са най-слабите в цялата човешка  история. (Каретата за средновековния селянин е немислима, за нея не може и да се мечтае. Потребителят има кола, не „Ролс Ройс“, разбира се, но негов вариант!)

Тоест, властта се трансформира в медия, политиците – в журналисти, есеисти, а журналистите – в конферансиета. Това не е въпрос на демокрация, това е органично присъщ грях на консуматорското общество. Не демокрацията е достигнала своя предел (както много критици смятат, защото свързват проблема изцяло с елитите). Не, Потребителят излиза всеки месец със своите 800 напълно разполагаеми евро (след като всичко действително важно вече е платил). Умножени по един милиард (известният Златен милиард, който може би вече е достигнал милиард и половина) и после умножени по 12 месеца – това е годишната сила на чудовището и няма място на този ред за всички нули, за да изпишем „числото на Звяра“.

Тази сила е по-голяма от властта на най-силната държава в Света, такава сила подвластните – исторически погледнато – са имали само по време на бунт, на вълнения. По-ясно ли е вече защо най-слабите елити управляват днес?…

Тревогата на Потребителя е един от най-лесните начини той да се управлява. Борбата за политическа власт постепенно се и свежда до борба за разтревожване на Потребителя. Побеждава разтревожилият, но и успокоилият с обещания (идейните сражения са изоставени, поради нечувствителността на Потребителя към идеи). 

Трябва да се паникьосваме за храната, която ядем; за водата, която пием; за въздуха, които дишаме, и т.н., та чак до грипа, който е като всеки друг грип и за вируса – като всеки вирус. Да, вирусите могат да убиват (нещо като 0,5% от населението), но те го правят всяка година от появата на Homo Sapiens и ще продължат да го правят. Трагичен, но неизбежен за обозримо бъдеще факт.

Но все пак: защо такава масова невроза, граничеща с психоза и от такъв мащаб се случва изведнъж точно сега?

Първо, не е изобщо внезапно. Споменахме, че човечеството в последните две или три десетилетия е заливано от ирационални тревожни вълни многократно. Но тази последна корона-история имаше симптома си в лицето на новата Жана Д’Арк – на милата Грета Тунберг. Появата на Орлеанската дева на сцената на стара Франция е пряко следствие от факта, че думите на Краля и думите на Епископа са загубили сила; че властта им е в криза, а Жана Д`Арк решава нещата. 

Половин човечество се самоубеди (и Грета Тунберг тук е символът), че причинява глобална еко-катастрофа, че се самоунищожава. Това е същата ирационална убеденост, която наблюдаваме с коронавируса.

Не казваме, че е лошо да изчистим заобикалящата ни среда и да забраним най-сетне пластмасовите пликчета. Както не казваме, че е лошо да пием чай с лимон, да не настиваме и да си мием ръцете, за да намалим вероятността да се заразим.

Но в тази т.нар. „пандемия“ (необхванала и десета от процента от хората) има огромна икономическа и политическа цена, която ще плащаме. Затова не е лошо колкото може по-бързо да се върнем в реалността. 

И за съжаление правдоподобна тук изглежда само „рецептата на Орсън Уелс“. Когато през 1938 година негова постановка на радио-пиеса (за нашествие на марсианци) причинява паника в Ню Йорк, единствен изход се оказва не да се съобщи истината (че това е само пиеса, фикция – това не сработва, слушателите решават, че марсианци са превзели радиостанцията), а да се довърши пиесата докрай, да се разкаже хепиенд. В нашия случай – че епидемията свършва, свършила е, и че всичко вече е наред, а моловете – отворени.

Не епизод и не анекдот наблюдаваме, а базов проблем на западната цивилизация. И главното предстои: дали тази масова истерия (и медийно-властовият неин резонанс) ще създадат у Западния човек имунитет – срещу масови страхови неврози?

Дали пък няма да увеличим шансовете си да престанем да губим контрол върху живота си, да прекратим да даваме неизвестно на кого възможности да доминира над нас информационно, с медийни и маркетингови технологии? 

Заглавието е на „Гласове“

Станфордският затворнически експеримент е известен психологически експеримент, който е проведен през 1971 г. от американския психолог Филип Зимбардо. Целта му е да изследва реакциите на човека в състояние на ограничена свобода, в условията на затворнически живот и на влиянието на наложената социална роля върху поведението.

Негативното обкръжение, което избира Зимбардо, за да провери идеите си, е затвор. Той превръща мазето на факултета по психология на Станфордския университет в подземна тъмница, като поставя врати като на затвор на трите кабинета там, а в „килиите“ не оставя нищо друго, освен по 3 легла. Малка тъмна стаичка, наречена „дупката“ определя за място за наказание на „затворниците“.

Участниците в експеримента са студенти, събрани по обява. 24 от тях са подбрани от Зимбардо след тест, който да отсее хора с евентуални психични отклонения. Те получават по 15 долара на ден, след като на случаен принцип са разпределени да бъдат „пазачи“ или „затворници“. Студентите са „арестувани“ с доброволното съдействие на местната полиция (по молба на Зимбардо за експеримента и за по-голяма достоверност) и отведени под конвой в „затвора“.

Всички „пазачи“ трябва да носят униформи и сребристи отразителни слънчеви очила. По този начин не се виждат очите им. Така, смята Зимбардо, се губи част от „човешкото“ в тях, от това, което ги прави „хора“. Неговата цел е да създаде усещането за сила, тъй като – смята той – пазачите са хора с власт над другите, в този случай – над затворниците.

Освен, че провежда експеримента, Зимбардо влиза в ролята на шеф на затвора. Неговата инструкция на пазачите е да поддържат реда и законността и, ако някой затворник избяга, това ще постави край на експеримента. На „пазачите“ той не позволява да използват сила, но да намират всякакви други начили да създават усещането на страх и контрол над живота им. Самите „затворници“ са вкарани в подземието с вързани очи, за да бъдат объркани. Там биват съблечени и обезпаразитени. Още в този момент Зимбардо отчита, че „пазачите“ започват да се подиграват и да унижават „затворниците“, което той определя като „начало на процеса на деградация“, който се наблюдава – според него – не само в затворите, но и в много казарми.

На сутринта след първата нощ в „затвора“ няколко от „затворниците“ организират бунт, като се барикадират в килията си. Според Зимбардо, това е „бунт срещу статуса“, срещу анонимността и срещу това, да следват заповеди от другите студенти. За наказание, водачът на бунта е вкаран в „дупката“, а „пазачите“ се озлобяват срещу другите „затворници“. По-късно Зимбардо отчита, че това се е случило, защото са били обиждани лично – обидите са били насочени не срещу ролята (в случая „надзирател“ изобщо), а срещу конкретните индивиди, които са я изпълнявали. Това ги кара още същата нощ да започнат издевателства над „затворниците“.

Когато бива освободен, предводителят на бунта отива при Зимбардо и иска да прекъсне участието си в експеримента. Зимбардо приема, но му предлага и алтернатива – да се върне обратно с уговорката, че „надзирателите“ няма да го тормозят повече, но в замяна той трябва да стане доносник и да докладва на самия Зимбардо какво споделят останалите „затворници“. Той приема и се връща обратно, но започва да симулира тежко душевно разстройство. По този начин, отчита Зимбардо, той запазва достойнството си пред останалите, които биха го сметнали за страхливец, който се отказва от участие в експеримента, като „прехвърля топката“ у учения, който трябва да го освободи заради заболяването му. Въпреки че осъзнава хитростта, Зимбардо освобождава участника. Сред останалите затворници, обаче, тръгва слух, че освободеният ще се върне със свои приятели, които да разбият подземието и да ги освободят. Това кара учения да разтури „затвора“ и всички са преместени в друга част на сградата.

След като слухът за освобождаване не се сбъдва и „пазачите“ трябва да изградят „затвора“ наново, те се озлобяват още повече на „затворниците“, което кара още един от тях да обяви бунт, като се барикадира сам в килията си. След време моли Зимбардо да бъде изваден от експеримента. „Пазачите“ подлагат на още по-засилен тормоз останалите „затворници“ и ги карат да обиждат самия бунтовник, като го обвиняват, че проваля експеримента. Той изпада в паника и отказва да си тръгне, за да не го мислят другите за саботьор. След терапевтичен разговор със Зимбардо, той все пак си тръгва, а на негово място е повикан друг студент от списъка с резерви.

Допълнително вкараният в експеримента участник, обаче, обявява гладна стачка. За назидание, и той е вкаран в „дупката“, а другите „затворници“ биват карани от „охраната“ да го обиждат. Това, което отчита Зимбардо е, че те не го правят против волята си, а напротив – за тях той се превръща в човек, който им създава проблеми с „управата на затвора“ и гневът им срещу него е напълно истински.

Друг факт, който отчита Зимбардо е, че част от „пазачите“, които се държат добре със „затворниците“ и принципно не подкрепят издевателствата, на които другите ги подлагат, по никакъв начин не им се противопоставят, а дори още повече – когато някой от садистичните „надзиратели“ започне да тормози „затворниците“, те гледат да си намерят някакво друго занимание или отиват да купят храна. Тази „пасивна подкрепа“ кара садистичните да стават все по-изобретателни в начините си да тормозят „осъдените“.

На края на петия ден четирима затворници са се отказали и са били освободени, новопостъпилият гладува втори ден, а до предварително планирания край на експеримента остават още 9 дни. В този момент колега-психолог на Зимбардо, Кристина Маслах посещава мазето–затвор и става свидетел на бруталността на експеримента: „пазачите“ са подредили „затворниците“ в редица, за да ги водят на тоалетна с торби на главите и окови на краката.

На следващия ден Зимбардо слага край на експеримента. Резултатите от него се използват, за да покажат податливостта и покорността на хората спрямо оправдаваща действията им идеология, поддържана от обществото и държавата, както и за илюстрация към теорията за когнитивния дисонанс и влиянието на властта и авторитета.

Много често експериментът на Зимбардо бива сравняван с друг, по-ранен експеримент, проведен от Стенли Милграм.

from Robert F. Kennedy Jr.’s Instagram post today:

„Vaccines, for Bill Gates, are a strategic philanthropy that feed his many vaccine-related businesses (including Microsoft’s ambition to control a global vac ID enterprise) and give him dictatorial control over global health policy—the spear tip of corporate neo-imperialism.
Gates’ obsession with vaccines seems fueled by a messianic conviction that he is ordained to save the world with technology and a god-like willingness to experiment with the lives of lesser humans.
Promising to eradicate Polio with $1.2 billion, Gates took control of India‘s National Advisory Board (NAB) and mandated 50 polio vaccines (up from 5) to every child before age 5. Indian doctors blame the Gates campaign for a devastating vaccine-strain polio epidemic that paralyzed 496,000 children between 2000 and 2017. In 2017, the Indian Government dialed back Gates’ vaccine regimen and evicted Gates and his cronies from the NAB. Polio paralysis rates dropped precipitously. In 2017, the World Health Organization reluctantly admitted that the global polio explosion is predominantly vaccine strain, meaning it is coming from Gates’ Vaccine Program. The most frightening epidemics in Congo, the Philippines, and Afghanistan are all linked to Gates’ vaccines. By 2018, ¾ of global polio cases were from Gates’ vaccines.
In 2014, the Gates Foundation funded tests of experimental HPV vaccines, developed by GSK and Merck, on 23,000 young girls in remote Indian provinces. Approximately 1,200 suffered severe side effects, including autoimmune and fertility disorders. Seven died. Indian government investigations charged that Gates funded researchers committed pervasive ethical violations: pressuring vulnerable village girls into the trial, bullying parents, forging consent forms, and refusing medical care to the injured girls. The case is now in the country’s Supreme Court.
In 2010, the Gates Foundation funded a trial of a GSK’s experimental malaria vaccine, killing 151 African infants and causing serious adverse effects including paralysis, seizure, and febrile convulsions to 1,048 of the 5,049 children.
During Gates 2002 MenAfriVac Campaign in Sub-Saharan Africa, Gates operatives forcibly vaccinated thousands of African children against meningitis. Between 50-500 children developed paralysis. South African newspapers complained, „We are guinea pigs for drug makers.“
Nelson Mandela’s formar Senior Economist, Professor Patrick Bond, describes Gates’ philantropic practises as „ruthless“ and immoral“.
In 2010, Gates committed $ 10 billion to the WHO promising to reduce population, in part, through new vaccines. A month later Gates told a Ted Talk that new vaccines „could reduce population“. In 2014, Kenya’s Catholic Doctors Association accused the WHO of chemically sterilizing millions of unwilling Kenyan women with a phony „tetanus“ vaccine campaign.
Independent labs found the sterility formula in every vaccine tested.
After denying the charges, WHO finally admitted it had been developing the sterility vaccines for over a decade.
Similar accusations came from Tanzania, Nicaragua, Mexico and the Philippines.
A 2017 study (Morgensen et.Al.2017) showed that WHO’s popular DTP is killing more African than the disease it pretends to prevent. Vaccinated girls suffered 10x the death rate of unvaccinated children.
Gates and the WHO refused to recall the lethal vaccine which WHO forces upon millions of African children annually. Global public health advocates around the world accuse Gates of – hijacking WHO’s agenda away from the projects that are proven to curb infectious diseases; clean water, hygiene, nutrition and economic development.
They say he has diverted agency resources to serve his personal fetish – that good health only comes in a syringe.
In addition to using his philantropy to control WHO, UNICEF, GAVI and PATH, Gates funds private pharmaceutical companies that manufacture vaccines, and a massive network of pharmaceutical -industry front groups that broadcast deceptive propaganda, develop fraudulent studies, conduct surveillance and psychological operations against vaccine hesitancy and use Gates’ power and money to silence dissent and coerce compliance.
In this recent nonstop Pharmedia appearances, Gates appears gleeful that the Covid-19 crisis will give him the opportunity to force his third-world vaccine programs on American children.“
– Robert F. Kennedy Jr.

https://www.facebook.com/veselin.rangelov.56/videos/3168461843178077/

Ще се върнем ли преди консуматорския разгул, като световна парадигма на начина на живот, поне в Първия свят?

Не мисля, че консумизмът е в най-дълбока криза – по-скоро един от неговите ефекти, превърнал се в базова позиция. Безметежният живот, който „златният милиард“ живее от около 60 години, а и ние в него напоследък, липсата на масови трагедии в дълъг исторически период, доведоха до една увереност в собственото безсмъртие. Но безсмъртие лесно, мислено в брутално-физическия, телесния му смисъл. Набъбнаха теориите за транс-хуманизма, хипер-хуманизма, живот без смърт на разумното свободно същество. И хоп: вирусче. Което убива. Не масово, но убива, без оглед на социално и имотно положение, кара наред.

The Great Equalizer, дет вика световната мислителка Мадона (смях).

Да, но какво всъщност стана? Безсмъртното човечество оцапа гащите. Свело себе си до организъм, то масово е готово да пожертва свободата във всичките ѝ форми, включително свободата на движението, на словото, на мисълта. Четох някакъв влъхва да твърди, че свободната воля при извънредни ситуации можела да избере несвободата. Философски нонсенс! Мастити политици глаголстват, че „може да се лишим за известно време и от свобода на словото, да замълчим“. Човешкият – биологически – живот бил най-висшата ценност, всичко друго се оказва вторично. „Правото на живот е основно човешко право. Ако трябва да съхраним живота на една група от нашето общество, ние, другите, трябва да се лишим от определени човешки и граждански права“. Това разрушително за цивилизацията ни говорене се аплодира френетично. „Нашето общество“ показва готовност да бъде и допълнително репресирано и обезличавано. Няма стаден имунитет, но има стадо. Според социологическите измервания: над 75 процента от целокупния български електорат. Антропологическа деградация! Човекът по своята истина не е животно, той е „дзоон“, но „дзоон политикон“: социално живо същество. Неговият живот има специфично комплексно качество. Той има своята душевност, интелектуалност, духовност, памет, взаимност, любов, вяра, персонален стил и ритъм на живот или поне трябва да има, за да бъде действително човек. Излиза, че „безсмъртният“ човек не е това. Сега той трябвало да е готов да се отрече и от свободата, и от разума, и от персоналността си. Той си е кротко пасящо стадно животно, копнеещо за пес, чобан и стригач.

В контекстуалната рамка на сегашния форсмажор: обезсмисли ли се терминът „смисъл“ в неговата висша форма? И съответно ние – тези, които трябва не само да тълкуваме, преподаваме и търсим смисъл като философи, но и да произвеждаме такъв, – не се ли превръщаме в истинските „маргинали“ на човечеството в такъв момент?

Безсмислено е твърдението, че смисълът може да се обезсмисля (смях). Дали обаче знаем какво влагаме в „смисъл“? В моята понятийна система това изглежда така: всеки от нас във всеки момент на съществуването си има битието неизменно в ситуация. В нея биващите са налични в някаква своя функция. Ние с нашия всекидневен разум разпознаваме тези функции, ориентираме се в ситуацията и – когато нещата станат както трябва – излизаме с полза от тази ситуация. Тази е задачата на нашия разум, притежаван от всеки homo sapiens, от всеки човек, защото човекът е по дефиниция същество разумно. Но познаването през функции е познаване на значения. Познаване на онова, което нещото в своята функция значи, и то задължително в релация с останалите завихрени в ситуацията неща: то обозначава, be-deutet.

Нашият be-deutet е всъщност и вид ereignishaft, т.е. според Хайдегер сме зависими от самите събития?

В някаква степен да. Но дотук за смисъл не стана дума, а и нямаше как. Защото смисълът е тъкмо отвъд ситуативната битийна действеност, респективно истинност на всяко биващо, тоест на всяко нещо, което е. Той няма как да бъде видян извътре от ситуацията. Затова трябва да влезе в действие умът, който е на по-високо ниво от разума и не се задейства при всяко човешко същество. Излизането отвъд ситуацията, съответно отвъд набора от подръчните ни ситуации, не е дадено всекиму. То изисква особено усилие и трайно школуване. Като над това се притури, че условието за възможност на всеки смисъл не е в класа на смислите, а е генериращата този клас негова граница, нещата стават съвсем за малцина. Познавачите и пазителите на смисъла винаги, във всеки исторически момент, са били в маргиналиите на човечеството. Те никога не са се вписвали в основния „текст“.

Имаш една изключителна теория за „the fallacy” при разбирането и формирането на днешните елити и как това е феномен, който – исторически погледнато – е още в зародиш, само преди 80 години. Т.е. че за да бъдеш част от елита, се изискваше невероятно образование, но, и забележи, познание. Как е сега?

За разлика от написаното в българската Уикипедия, елит идва от “eligere”, „избирам“, „подбирам“. Елитът е кръгът на имащите квалификация високо над средната. В античността и Средновековието те са уж очевидни. Уж, казвам, защото и тези епохи имат механизми за решително коригиране на „естествения“ ред. На Запад той катастрофира окончателно в периода XII-XIII в. с навлизането на нормите, въвеждани от градската култура. Във византийски формирания свят, тоест нашия, той никога не е съществувал. Тук личните способности са били винаги решаващото. Че пред тях често са бивали поставяни бариери, няма какво да се коментира. Но принципът си е принцип. Дефинитивните критерии за числене към елита, казано малко хулигански, са умът и парите, докато политическата власт е възможно, но не и необходимо условие за това. Веднага трябва да се каже, че в нормална социална структура парите не могат да дойдат при липса на ум, както и политическата позиция. Действителният елит обаче винаги и навсякъде са били гореспоменатите „пазители на смисъла“: хората на отвъд-ситуативното познание, които незадължително са философи. На този фон сегашните български елити са жестока гротеска. Нека обясня. След средата на XIX в. в Европа, включително по нашите земи, се появява чалгата. Тя е жизнен и естетически стил на прииждащите в града, които биват отхвърляни с презрение от „гражданята“ и тяхната култура, но пък новодошлите мразят културата, от която идват и искат да я забравят. В тази „ничия земя“ възникват културни феномени, програмно късащи с всяка традиция, с всяко знание и залагащи на епидермалността. От 75 години насам нашите елити, във всеки случай налаганите чрез масовите медии и социалните механизми за принуда, са чалга-групи. Това не е благоприятна диагноза, става дума за социална суицидност. А определението за елит е дадено в Евангелието: мнозина са звани, а малцина – избрани.

Наблюдаваме нещо като феномен в момента: като че експертът се завръща, след като беше съвсем низвергнат като обективен фактор, наблюдател и образован субект. Сега светът се изправи пред криза, която изисква не само наличието на експерти, но и тяхното категорично, почти авторитарно мнение. И то в рамките на някакъв си месец. Какво става със залеза на експерта и l’auteur? Да не се хлъзнем към първично заложената нужда на хората от знахар, брамин, магьосник, божество, друид etc.?

А кога това суеверно „хлъзване“ не е било налице? Да, експертите биваха заменяни от зализани медийни шамани, именувани повече или по-малко правомерно „интелектуалци“. Пояснявам: поне немското различаване между „философ“ и „интелектуалец“ предполага, че вторият може да мобилизира по един или друг повод стадиони, а другият гради, и то дълготрайно, признание в тясно специализирана среда. Двете характеристики рядко се събират в една фигура, какъвто е например Хабермас.

Чудесно. Аз пък не правя особено отграничение, по хюмовскому – и двата „вида“ се познават по това, че преди всичко строят мисловни модели.

Експертът от твоя въпрос е този със специализираната компетенция. Сегашната масова тревога изкара напред физиологично специализирани експерти, най-вече медици, химици, биолози. Това пък доведе до спонтанно свеждане на човека до неговата биологична структура. Хората започнаха да мислят така за себе си – масово. Което от една страна е конфуз, от друга обаче подклажда някакъв крехък оптимизъм. Да пази Господ масова популярност да получат действителните елити! (смях) Това ще значи, че сме пред или даже след тежка антропологична катастрофа. Едва тогава се задава въпросът за смисъла и се търсят адекватните експерти – действителният елит. À propos, като казахме „действителен елит в България“. Моят приятел Иван Кулеков ме помоли да му направя списък с елитарни български мислители. Набързо му споменах 80 имена, които ни най-малко не се прескачат из медиите. Мисля, че с лекота мога да удвоя числото. То е изненадващо високо за едно самодоволно и оглупяло общество като нашето. И още веднъж à propos – действителен елит, но в глобален мащаб. Изследване, проведено от IT-индустрията, изведе прогнозата, че през идните десетилетия в нея рязко ще нарасне търсенето на професионални психолози и философи. И защо? Защото така нареченият изкуствен интелект, казва се там, не може да взима морални решения и не е в състояние да отчита регионални и локални специфики. Ти да видиш!

Аз, макар и на 81-во място, се чудя за следното: ето че отново, макар и в най-технологично развития момент, при „най-въздигнатите“, ако позволиш тази изкривена метафора на днешните технократи, се появи и неизбежният сблъсък между „вожда“ и „лечителя“ и това се вижда не само у нас, но в цял свят. И масите, които бяха свикнали да слушат най-гръмогласния сред своите, сега са изправени пред най-големия когнитивен дисонанс – на кого да вярват?

Дисонанс? Вяра се полага единствено спрямо Бог. Когато тази вяра я няма, тръгва суеверието – вяра във вождове, врачове и врачки, астролози, фитнес-инструктори и подобни. Притеснявам се, че споменатите „най-въздигнати“ са просто далеч отишли суеверници, суеверно „вярващи“ в суеверно превъзнасяните технологии. Карл Ясперс неслучайно говори за „научно суеверие“. Междувременно тези технологии са призвани да бъдат инструмент, улесняващ бита, всекидневния живот. Което е било стимулирано във всички етапи на човешката история. Когато посредникът обаче „полудее“, когато му се позволи да сложи себе си на мястото на субекта, влудяването на човеците е неизбежно.

Ако позволиш: има и един друг момент, който – заради пролиферацията на новите технологии и социалните медии – като че ли убягва на мнозина: масите винаги са били необразовани и неинформирани. В течение на цялата човешка история. Това може да се проследи до Древна Гърция (а дори и до Гилгамеш, ако ще издребняваме), в която елитът априори са малцината. Ще се разделим ли, ако позволиш тази историческа шега, на „социокултурологични“ популари и оптимати?

Шегата не я разбирам много. Но ако тръгнем по линията „образовани-необразовани“, питам: кога не сме били разделени по тази линия? И то разделени като малцинство срещу мнозинство. В Средновековието ли, когато образованите са били 2-3 процента от човечеството? Или кога? В този контекст много зависи кого ще наричаме „образован“. Дали този, който е събрал достатъчно кредити и поне средни оценки, за да се докопа до диплом? Или онзи, който е преминал през онова, което немците наричат „Bildung“: да, образоване, образование, но заедно с това образуване, формиране. Формиране до какво? Има една средновековна схема-йерархия на сътвореното битие, застъпена и при Данте, но сега политически некоректна. Там най-отдолу са минералите, тоест камъните, после растенията, животните, homo sapiens, а най-отгоре стои homo doctus. Ученият човек, но ученият в собствения смисъл на думата, а не някаква клонка на масово-човешкото, т.е. по-високо битийно ниво. Отговорих ли на въпроса?

И още как. Какво мислиш за възхода на популизма и на „новите“ лидери като Тръмп, Орбан, Качински, Салвини, Джонсън? И, съответно, каква е нашата интелектуална роля именно в този момент?

Противопоставяне, което да доведе до промяна на макро-модела в предвидимото бъдеще, ми се вижда невъзможно. Демокрацията в днешния свят се практикува като охлокрация, говорено по Аристотел: власт на тълпата, тоест на стадото. Ние живеем в епоха на нечуванa егалитизация на публичността. Акцентът в прочутата френска триата пада върху egalité. Дъщеря ми Зорница пита: защо неграмотният няма право да вземе шофьорска книжка, но може да вземе бюлетина и да ми определя управниците? Тя не е на 14 години, с докторска степен е, но няма отговор. И аз не съм на 14 – същата работа, с всичките ми титли и ритли (смях). Днес масовото мнение се определя от медиите, оттам се диктуват решенията за социалното. Има наблюдение, че ако преди 30-40 години достъп до медийна изява са имали около 5 процента от населението, сега този процент гони 50-те и над тях. Да, ние сме длъжни да изказваме публично мнението си, което обаче естествено ще се изгуби в стадната говорилня. Но можем да правим и нещо друго, което ми се вижда много по-важно. Преди почти 30 години в едно интервю с нас двамата Цочо Бояджиев отговори на въпроса „на какво учите студентите си“ ето как: учим ги на кураж. На кураж, че може да се живее и така. Персонално, чрез личен пример, преподаване на куража да живееш не като всички, но да живееш достойно.

Няма да те питам политически къде си, защото за философ това е безсмислен въпрос. Но философски къде си напоследък? Аз, например, в условията на форсмажор, „преоткрих“ Хюм и в някаква степен, Епиктет.

Аз си оставам един дърт византиец. Според византийската философия битието е енергийна мрежа от енергии и синергии. „Възлите“ на тази мрежа са ипостасите, в случая с човека – лицата с тяхната уникалност, а не същностите, природите или, да речем, масите, класите, расите. Една философия, акцентираща върху персоналността и уникалността.

Целенасочено отбягвам „българската реалност“ досега…

Е, аз я нагазих на няколко пъти…

… защото, колкото и всички да смятат, че нашето блато си е единствено (което, забележи, е приятна балканска черта), всичко, за което говорим до момента, е световна реалност. И именно това можем да обясним ние, стъпили на раменете на големите философи – че голямото човешко страдание е универсално. Самата „хуманитарност“ в наименованието на нашите науки означава именно това, че те са „универсално-човешки“. Как преодоляваш това отграничение?

Най-напред – не мисля, че е изключително балканска черта, мога да давам обилни и европейски, и евразийски, и отвъдокеански примери. После: ние, човеците, най-сетне осъзнахме своята всесветовност, за която впрочем учи християнството, откакто го има. Съвременните технологии, но и икономиката, и науката ни я демонстрират не всекидневно, а всекиминутно. Като се въздържам да тълкувам етикета „хуманитарни“ относно нашите науки днес, ще си позволя да повторя: зависи от интелекта. Димитър Гочев казваше: мислим глобално, действаме регионално.

То не е непременно на Гочев, с цялата ми обич.

Да, но това е отговорът. Всяка идентичност се изгражда в набор от концентрични кръгове, никой от които не бива да се игнорира, ако искаме да не мислим абстрактно – да абсолютизираме всеобщото или обаче единичното, а да се концентрираме върху особеното, както впрочем изисква Хегел. Но особеното е длъжно да „снема“ всеобщото и единичното. Универсалността не се игнорира, напротив – съхранява своята същественост, както и уникалността.

Една от специалностите, които преподаваш, е свързана именно с византийската форма на управление и всички наслагвания, които произлизат от този исторически период. Съответно, според твоите наблюдения, споделяш ли моята теза, че именно вертикалната властова система е единственият устойчив модел у нас днес?

Не преподавам форми на управление, а средновековна – латинска и византийска – философия. Ако обаче трябва да погледнем византийския политически модел, който впрочем е творчески продължен от османско-имперския, следва да забележим следното: в този модел не се предвижда родова аристокрация. Говорим за служебна или бюрократична аристокрация. Казано просто: числиш се към нобилитета, докато си в управлението. Преди и след това – не. Оттук идва невъзможността за налагането на безспорни авторитети. Твоята политическа „издигнатост“ не зависи от произхода ти, а от талантите ти. Дума като „евгенИя“ никога не е била термин, означаваща родов аристократизъм. Благородството се тълкува като морална добродетел, като душевна характеристика на субекта, необходима за персоналното му включване към политическия и социалния елит. Затова като първи позитивен двигател в политическото се гледат не родовите, а приятелските взаимоотношения. Неслучайно историографите не питат за родата на историческите дейци, а за техните приятелски кръгове. Във византийско-османския модел властовата система не е пирамида, но има връх: императорът/султан. Централното място в нея му е монополно отредено. Всички останали са негови поданици: „хой хюпо̀ хейра“ – те са в ръцете му. Това се отнася и за привлечените към управлението на държавата, заедно с техните позиции и привилегии. Фактът, че продължаваме да предпочитаме този политически модел и през XXI в., не вещае нищо добро.

Каква е ролята на западното християнство (протестантството и най-вече католицизма) в днешния културен контекст? Защото Полша някак си успя, Чехия също, да не говорим за Словения, която все пак излезе от „източната“ Югославия?

Дълбоко се съмнявам, че в днешния културен или политически контекст християнската деноминация играе решаваща роля. Напоследък се зачетох из Петър Бицили, в съставителството на Атанас Стаматов от миналата година. Там има момент, в който Бицили критикува едно възлово място в прочутата книга на Макс Вебер – характера на връзката „калвинизъм-капитализъм“. Бицили отхвърля наличието на причинно-следствена връзка между собствено калвинистката етика със специалните ѝ учения за предопределението и призванието, и капиталистическия етос. За сметка на това акцентира, че калвинистите от онова време образуват една „нова диаспора“, подобно на еврейството, на основателите на Щатите или на руските преселници в Сибир и Приамурието. В такава ситуация израства чувството за лична свобода, казва Бицили, освобождаваща от нормите на корпоративността. Свободата, стимулирането и разгръщането на личната свобода с нейното упражняване, а не деноминацията са решаващи в горните примери. Впрочем, през целия ХХ в. и досега чешкото общество е най-демонстративно атеистичното в Европа, а навярно и в целия свят.

Казваш, че новото поколение дава много поводи за надежда. Моля те, обясни по-подробно. Защото ти се срещаш с тях всеки ден. Докато аз по-скоро всяка нощ, което е по-различно (смях).

Заявявал съм такъв оптимизъм. Той има за основа тяхната изначално глобална нагласа и липсата на мачкаща историческа обремененост, каквато носим ние. Поведението на тези поколения в сега актуалната ни ситуация ме кара обаче да вкарам известна модалност в тогавашните си твърдения. Потресен съм от страха, толкова масово представен сред тях, и от готовността им за послушание и чиноподчинение, следваща от този страх. Надеждата за социална промяна, инвестирана в тях, изисква с необходимост наличието на иманентна свобода и кураж за нейното осъществяване. Налага ми се да възразя на моя приятел Иван Кръстев, който твърди, че сегашният „корона“-страх е конкретен, a не абстрактен, не страх изобщо. Напротив, „короната“ е конкретен повод, мощно отприщващ проявите тъкмо на един страх изобщо, на смъртоносния страх от собственото безсилие. Толкова за дневната надежда, за нощната не съм компетентен (смях).

Защо не можем да се обединим? Защото тези от нас, които са ученици на големите мислители, и които всъщност могат да асимилират и „преведат“ тези уроци, не успяваме да се обединим с „план“ за бъдещето? И, въобще, всъщност, трябва ли да се обединяваме?

Може и да трябва, но няма как да стане. Носителите на ума и на духа са задължително персони, персоналността е тяхна отличителна характеристика, тя е същината на техния хабитус. Даже когато подобни фигури работят заедно, с някаква обща програма, съществени са персоналните осцилирания, те са действително продуктивният елемент. Срещу техните усилия застава монолитният световен синдикат на бездарниците. Бездарникът може да оцелява само като индивид от някаква маса. Пояснявам: индивидът или атомът е най-вече носител на общи характеристики (основното за всеки водороден атом е, че има една валенция, а не неговата уникалност). Хомогенно единната маса на масовото бездарие е предвидимият победител в режим на охлокрация.

Можеш ли да предположиш, накратко, какво ни предстои?

Накратко не мога. Подробно също не мога, не съм нито пророк, нито врачка. Мога да кажа нещо за усета си относно собственото ми съществуване. Разказвал съм го и друг път, ще го повторя. В началото на 1990 се помолих на Господ да ми даде 20 години за свободна работа. Той ми даде и наддаде. Годините станаха 30. Аз и такивата като мен сме щастливци, галеници на провидението и историята. На пръсти могат да се изброят периодите с подобно траене, през които пред креативните личности са се отваряли толкова мощни пространства за осъществяване, при това в глобална мрежа. Имах 30 прекрасни, силни години, направих каквото можах и хладнокръвно мога да отчета, че част от него има реална стойност. Събитията от последно време ме карат да мисля за залеза на моя свят. На моя и на всички онези прекрасни човеци от целия глобус, с които го живяхме и творихме. Ние ще правим всичко, което зависи от нас и докъдето ни стигат силите, дори този свят да не загине. Нека Господ даде такова време и на някое друго поколение!